Около мен стари сгради и боли. Напомнят ми, че миналото съществува, а след него остава само празнота и неизползваемост. Облак от спомени. Ремонтираните области са още по-зле. Нескопосаният опит на някого да заличи. Но винаги някой ще помни, винаги някой ще го боли. Седя на същата беседка, на която седях преди кажи-речи година и седмица. Беше мокро тогава. Седях и гледах развълнувано дисплея в очакване да се изпише неговото име. Аз му звъннах тогава и не съжалявам. Беше най-хубавата вечер, която съдбата си е позволявала да ми даде. На път за насам минах по тротоара, по който той бе вървял. Стъпвах, където той е стъпвал на връщане от моя хотел късно вечерта вероятно разяден от раздвоение и съжаления. За малко да усетя пак пулса му, за малко да разпозная рошавата му коса, за малко да си изпусна водата на улицата. Този път е слънчево. Следващата ми спирка е Дървото на любовта. Връхлитат ме милион спомени под формата на издълбани букви и плюсове - мои , чужди, познати.. Но той никога не беше стигал дотук. Чаках го, но той не успя. Бях му дала грешни инструкции. Чудя се дали ако се кача горе ще боли по малко..  ".. и ти си много готин човек и.." Откъде можеше да знаеш каква съм, та ти не ме познаваше. Единственото, което успя да видиш бе разтърсено, притеснено, уплашено момиче. Уплашено, че няма да я харесаш. А мисля, че щеше. Мисля, че щеше, ако й бе дал шанс. " Да дадеш приятелство на някой, който те обича е все едно да дадеш на жадния хляб" каза другото момче. По лошо е, когато ти дадат да опиташ сладкия вкус и ти го отнемат след това завинаги. Успях да изкача дървото. Не боли по малко.